Античен храм на Кибела в Балчик
Античният храм на Кибела в Балчик — известен в пълното си наименование като Храм на Понтийската Майка на боговете — е едно от най-значимите археологически открития на XXI в. на Балканите, намиращ се в центъра на Балчик, на ъгъла между ул. „Ген. Заимов" и ул. „Чайка", на около 250 метра от морето, в Община Балчик, Област Добрич. Храмът е недвижима kulturна ценност от национално значение, единственият известен досега храм на Кибела в източната part на Балканския полуостров, най-добре запазеният елинистичен храм в България и единственият в света толкова добре съхранен храм на богинята — степента на съхраненост е сравнявана с тази на Помпей. Въпреки тази значимост, обектът се намира в частна собственост и към 2022 г. — петнадесет години след откриването му — все още не е социализиран и адаптиран за посетители. Откритието е случайно. През април 2007 г., при изкопни работи за строеж на хотел на ъгъла между ул. „Ген. Заимов" и ул. „Чайка", машините попадат на стените на антична каменна постройка. Значимостта на обекта е разпозната от Радостина Енчева — тогава уредник, днес директор на Исторически музей — Балчик — която успява да спре строежа преди да бъдат нанесени повече щети. Формиран е екип под ръководството на д-р Игор Лазаренко и Елина Мирчева от РИМ — Варна, и Радостина Енчева от ИМ — Балчик, започнал системни проучвания от 8 май 2007 г. Първоначалните разкопки, консервация и реставрация са финансирани изцяло от Община Балчик. Храмът е правоъгълна постройка с площ 93,5 кв.м. Построен е в периода 280–260 г. пр. Хр. на източния бряг на несъществуваща днес малка река, на место, което тогава е в центъра на древногръцкия град Дионисополис — предшественик на съвременния Балчик, основан през VI в. пр. Хр. от милетски колонисти на по-старото селище Круни. Храмът е функционирал около 700 години, продължавайки да действа над век след въвеждането на християнството като държавна религия. Засипан и запечатан е от огромно свлачище на земна маса през 544–545 г. сл. Хр., предизвикано от цунами, описано от византийския хронист Теофан Изповедник, отбелязал, че в тези години морето се е надигнало и навлязло 3–4 км навътре в сушата при градовете Одесос (Варна), Дионисополис и Афродизион — природно бедствие, парадоксално съхранило съдържанието на храма почти непокътнато, подобно на Помпей, до наши дни. Находките от храма са изключителни по брой и разнообразие и представляват най-голямата група движими паметници, свързани с культа към Кибела, откривани досега на едно място. Те включват над 200 монети — най-старата е на Александър III Македонски (335–323 г. пр. Хр.) — 27 мраморни епиграфски паметника, над 30 надписа на старогръцки и латински език, над 20 мраморни скулптурни изображения на Кибела, Афродита, Посейдон, Дионис и Пан, а също керамични и стъклени съдове, костени игли и многобройни графити върху парчета мазилка. Основната кулова статуя на Кибела изобразява богинята, седнала на трон, облечена в дълъг хитон с химатион, държаща фиала в дясната ръка и вероятно жезъл в лявата; четири по-малки статуетки я показват с лъв в скута. Надписите документират храмови роби, списъци на жреци и служители на Кибела, дарителски записи, в които имоти, лозя и работилници са отдавани под наем за финансиране на празниците на богинята, и декрет в чест на тракиеца Мокапорис — назначен за стратег от цар Реметалк I — помагал на Дионисополис в мирно и военно време „срещу общите отвъддунавски врагове". Мраморна плоча, висока 1,80 м, е запазила имената на колегията от посветени в культа по новолуние. В надписите се среща и неизвестно досега тракийско лично ime — Зуке — носено от жрица на Кибела, съпруга на жреца на Дионис. Храмът е използван и като място за публично излагане на декрети на Съвета и Народното събрание на Дионисополис. Всички артефакти от храма се съхраняват и излагат в третата експозиционна зала на Исторически музей — Балчик, след реставрация, извършена през 2013 г. с финансиране от Фондация „Америка за България". Кибела е трако-фригийска богиня, олицетворяваща природата и плодородието. Нейният культ прониква в Гърция чрез гръцките колонии в Мала Азия, където богинята се отъждествява с Рея; въведен е в Рим през 204 г. пр. Хр., когато черният метеорит — нейн символ — е пренесен от Фригия. Культът е бил изключително разпространен и продължителен — първо в Древна Елада, а след това в цялата Римска империя.
